От самото си раждане всички хора вървят към една единствена цел, но по различни пътища. Колкото по-трънливи са те, толкова повече ни се иска да стигнем до края. Пазете се от тръните. Те бодат и ни карат да вземаме нетрeзви решения.
Да, влез! Но остави косата!
Там до вратата, в ъгъла я остави.
Ще те посрещна, както се полага
на късен пътник в нашите земи.
Ела, седни, така, да се почерпим.
Ще ти налея чаша с вино от мускат.
Преди да тръгнем, нека си побъбрим,
сестра бъди ми, аз да съм твой брат.
Да споделя със някой близък исках
какво тежи на моята душа,
а тебе чувствам толкоз много близка,
със теб във вино мъката ще утеша.
Нали душата ми, за теб имане,
ще носиш чак до долната земя,
та нека два пъти по-лека стане,
щом с тебе болката си споделя.
Сега ме слушай, няма да разказвам дълго.
Живях с любов и търсех любовта.
Живот изпълнен със мечти и болка,
а исках само малко топлинка.
А исках някой, вечер у дома ми,
след тежък ден във този бурен век
да ме прегърне с думата "Любими",
ех, колко ли му трябва на човек.
Какво ме питаш? Да, да, случваше се често,
но истинско било ли е, кажи,
щом можеше таз дума после лесно
с обидни, тежки думи да я замени?
Знам, ти ще ме прегърнеш откровено,
със истинско желание и страст.
Тя топлината идва не по Келвин,
ни Фаренхайт, а с честност между нас.
Ела, вземи ме в прегръдката си кална!
Ще бъда само твой и верен и след гроб.
Ще бъдеш моя ти, ала защо си жална?
Нима и теб те плаши моята любов?
Хей! Къде? Забрави си косата!
Жена...
---
Добро утро, Ден!
Пак те дочаках,
макар и решен
да остана във мрака.
Добро утро, Ден!
С илюзии нови
и с край предрешен -
болящи окови.
Добро утро, Ден!
Бъди ми последен!
Веч не идвай при мен!
Аз не съм ти потребен.
Добро утро, Ден!
Ако утре ме няма,
пий едно и за мен
и речи "Няма драма."
Пък натам продължи,
дето малки главици
тихо, кротичко спят -
мойте мили дечица.
Не пропускай, ти, Ден,
всяка сутрин да идваш,
да им носиш от мен
усмивка щастлива.
Не забравяй, ти, Ден,
вечер щом си отиваш,
да им пееш от мен
песен сладка, приспивна.
И... бъди добър с тях, Ден!
---
Няма напред, няма завои -
стигнах до края на сляпа пътека.
Побутван от чужди,
подкрепян от свои -
напред, към ръба, лека-полека.
И отначало нямам аз право,
В закона вселенски това е играта -
един път се раждаш,
един път умираш,
живот след смъртта не е в правилата.
Как ви изглеждам сега отдалече,
в края на вашето бяло пространство?
Далечен и малък,
почти невъзможен,
във свят от лъжи, клевети, интриганство.
Няма напред, няма завои.
Пропаст приветливо зее пред мене,
а зад гърба
здрава стена
С много любов за мен изградена.
Няма напред, няма завои.
Крачка последна сега ще направя.
Гледате нежно,
ах, мили мои,
как ли с това сега ще се справя.
Няма напред, няма завои,
тъй че какво толкова ви тормози?
Ето я крачката,
литвам надолу.
Хайде! Вадете ваш'те облози.
---
Ще се избръсна и ще се подстрижа,
ще се приготвя, като за купон.
Ще сложа бялата си риза,
със този хубав ден да бъда в тон.
Ще тръгна без да се обръщам
по пътя, водещ ме отвъд.
Не, никого аз няма да прегръщам.
О, боже мой! Това е само смърт!
Пред райската врата ме чака Петър.
Не бил и чувал той за мен дори.
Е хайде стига, де! Ще мина метър.
Вземи сега че в Ада ме прати.
Аз в Ада бях, но нещо ми омръзна,
та викам да прескоча и насам.
Недей ме връща, Петре, че съм дръзнал
веригите си да захвърля там.
Във Рая няма място да заемам.
Не искам нищичко от вас.
И облаче не искам да наемам.
Ей облачето, ших си го у нас.
Крилцата само може да дадете,
че как тъй ангел ще съм без крила?
И моля ви учтиви с мен бъдете!
Клиент съм все пак, бива ли така?