(откъс)
Марин подритна празната бутилка и я загледа как се търкулна към шахтата. Така или иначе решетката я спря да продължи падението си. Той също се търкаляше към бездната и с ужас се озърташе за решетката, която би го спряла преди да стигне до дъното.
Роден преди четирсет години, в разцвета на социализма, Марин не беше подготвен за всичко, което се случи през последните тринайсет години. Не че беше против свободата и пазарната икономика. Напротив. Беше от първите, които пълнеха площадите през осемдесет и девета. Само че всичко се оказа химера. Отдавна беше разбрал вече, че е инструмент в ръцете на безскрупулните властолюбци и беше спрял да се раздава безплатно за тяхното благополучие. Пък и те не бяха опрели до него при толкова желаещи да развяват червени, сини и какви ли не още знамена.
Небето прогърмя. Марин вдигна поглед и с яд загледа желязната птица, отправяща се в западна посока. В нея пътуваха поне дузина щастливци, които никога нямаше да се завърнат в "нашата прекрасна родина", но той отново не беше сред тях. Завистта му не беше с омраза към късметлиите. Нека се спасяват хората. Кой успял - успял. И на него му се беше отворил парашута преди година, но... отказа. Отказа не от страх пред неизвестността, а заради една жена. И не съжаляваше. Наистина не е никак лесно сред руините, но той изживяваше може би единственото чувство, което го крепеше и му даваше сили да се бори за живота. Само много му тежеше, когато си помислеше за най-близките си хора. Трудно му е да гледа в какви лишения живеят най-скъпите му същества. През последната година не беше направил нито един истински подарък на жена си, а децата отдавна не питаха за пари, когато излизаха.
Любимата жена вече е негова жена и сега мечтаеха да заминат заедно. Далеч от мизерията. Щяха да работят за да успеят. Тук вече видяха, че няма смисъл. Всеки, който иска да работи истински тук бива наказван. Първо бяха рекетьорите, но времето им отмина или по-скоро натрупаха парички и станаха бизнесмени. При което разбира се забраниха рекета за да не им пречи на бизнеса. След тях дойде държавата и каза, че данъците са малко и трябва да се въведат още няколко, а старите да се завишат. Прави са си хората. Може ли депутатите да карат една и съща кола цели две години. Ами това разваля реномето на държавата. Накрая дойдоха всякаквите там правителствени и неправителствени организации и заблеяха за социалнослабите, затворниците, малцинствата, мечките, рибите, озоновите дупки и всякакви подобни. Не си спомня дали имаше и нещо за гладните от четвъртата планета на седмата звезда на някакво съзвездие... Направо в един момент се питаше с какво толкова е прегрешил, та така да го наказва господ - нито е циганин за да получава ток без пари, нито е безработен за да му плащат парното и да му дават консерви, нито е с умствен недостатък, физически здрав (поне така се води, защото от много работа и липсва на средства не можеше да си позволи да иде на лекар), дори не е и затворник, та да се бори някой за правата му.
Напоследък все по-често си мислеше за самоубийство. Не, не беше от слабите отчаяни хора, които не можеха да се преборят с трудностите. Напротив, беше такъв късметлия, че не познаваше друг, който да е минал през толкова перипетии през колкото бе преминал той. Обяснението му звучеше съвсем логично: "Защо да продължавам да се боря с трудностите, като от резултата се възползват мошениците и мързеливците?". И тук отново го спираше мисълта за близките му. Как ще го изживеят децата и любимата му? За останалите си мислеше с какво удоволствие би ги лишил от себе си. Според него всички работяги трябваше да си хванат пътя към обетованата земя и да оставят тук тия, които живеят на гърба им. Патриотизъм ли? Тая дума я забрави след многократните обири с взлом, рекети от служебни лица, безразличието на органите на реда - същите тия на които плащаше заплати чрез данъците. В тая джунгла Марин разбра, че закон, който да го брани няма и всички приказки за отечество се изпразниха от съдържание. Почувства се емигрант в собствената си страна...
От мислите го изтръгна едно циганче:
- Чичо, дай дваисе стотинки!
- Изчезвай! - беше отговорът на Марин, а циганчето спря да куца и наистина запраши нататък, защото в тоя час нямаше много желаещи да го спонсорират.
В такова мрачно настроение Марин стигна до входа на блока. Поспря се малко опитвайки се да се отърси от черните мисли и след това натисна бутона на звънеца. Явно всички спяха, защото мина повече от минута докато чуе съненото дежурно запитване от говорителя на домофона:
- Кой?
- Свой - опита да се пошегува, изкривявайки лицето си в някаква насилена усмивка, сякаш това беше много важно за бездомните псета, които притичаха по тъмната уличка.
Електрическата брава забръмча и той се вмъкна в заспалата сграда.
***
Четири месеца след сключване на брака им се роди малкият Маринчо. Това беше най-изключителният ден за таткото. Тогава, в родилната зала, той чу как милата му съпруга каза на израждащия лекар:
Докторе, дванайсет години чакам този момент...
