Студът се процеждаше през през неуплътнените черчевета на старата къща. Болният се беше увил в протритото одеяло, но студът проникваше без да усети, че му е поставена преграда. Със сетни сили, тресящ се до болка, той се надигна и притегли от пода също толкова протритата стара черга, която на всичко отгоре беше и прокъсана на места, та се наложи да търси кой край е по-здрав, за да го метне върху гърба си. Не му пукаше за мръсотията. Само да може да се стопли малко, защото вече имаше чувство, че леглото започва да подскача от треперенето му. Къде и кога по дяволите беше настинал... Не трябваше да се случва сега. Само не и сега.
Часовникът показваше почти два на мъждивата светлина на четирсетватовата крушка. По-силна не слагаше. По-силните хем харчеха повече, хем изгаряха по-бързо. След пет часа трябваше да е на спирката, а след шест на работното си място. Трябва да завърши седмицата! Трябва! Не може да си позволи да боледува. Трябва му всеки лев. В понеделник изтича и последният срок за плащане на дълга към заложната къща. Ако не успее, няма да има вече къде да се прибере. Той извади носа си изпод одеалото за да огледа интериора на полусрутената къща, която сега му беше по свидна от всякога, но тутакси завря вече цялата си глава под завивката. "Какво пък..." - мислеше си - "След като едва изпросих петстотин лева за нея, значи няма да загубя кой знае какво". В следващата минута осъзна, че се опитва да оправдае безсилието си и бързо издърпа горната част на завивката за да си поеме въздух. Блъсна го в челото замръзналият въздух. След още малко лутания между надеждата и отчаянието, започна да го унася.
Събуди се в седем и двайсет и пет. През първите няколко мига все още не беше наясно от какво се чувства толкова зле - от кошмарите или от температурата. Даде си сметка, че всъщност през цялото време докато е спял, не го е напуснало онова безпокойство за почти загубения дом. Измъкна се от мръсната, но топла постеля и олюлявайки се тръгна към стария гардероб за да потърси чисто бельо. Вратата изскърца така, че ако имаше още някой в къщата, сигурно щеше да подскочи. Само че нямаше никой. Отдавна нямаше никой. В един момент той спря да чувства студа и усети, че сякаш се пренася в друг свят. Или досега беше сънувал или сега започваше да сънува. Само че това, което сънуваше му хареса. Или по-скоро му допадна. Всъщност беше го осенила една мисъл. Мисъл, лишена от емоция, поникнала върху реалността.
- Моите съболезнования за брат Ви, господин Генев - секретарят на Генев почтително сведе поглед.
- Да... много ми е тежко... единствения ми брат... защо го е направил...
Секретарят излезе. Генев се приближи до прозореца и се загледа в тълпата долу на площада. "За къде ли се бяха разбързали толкова?" - зададе си въпроса мислейки за последния път, който бе поел брат му. Иззвъня телефона - Скъпи, децата отидоха на разходка с кабриото. Нямаше как да не ги пусна. Извиках фирма да почисти басейна докато ги няма. Аз отивам до новата ни съседка. Покани ме за да ми покаже последната серия на "Версаче". Скъпи, нали няма да закъсняваш? Не забравяй, че Найден ще идва с новата си... Била някаква фльорца. Трябва да сме на ниво, мили! Целувам те! Чао! - жена му издекламира всичко това на един дъх и затвори, а на него му беше ясно, че щеше да го изпее по същия начин дори и да беше вдигнал някой друг слушалката, защото едва ли очакваше някакъв отговор. Генев постави слушалката, но почти веднага я вдигна и набра номер - Здравей, котенце! Имам изненада за теб.... Не, мила.... Не мога тая вечер. У дома ще имаме гости. Ще ти се обадя утре. Не ми се сърди, моля те! Целувам те! - затвори телефона и набра следващия номер - Бараков? Добре! Чуй ме сега! Брат ми си е ипотекирал къщата в някаква заложна къща за петстотин лева. Иди моля те им занеси каквото им е дължал и да върнат документите. Не допускай да се пазарят. Ако не слушат, обади се на момчетата. Всъщност да стане нещо като покупка - аз я купувам от тях... нали разбираш? Айде! - затвори и пак набра - Киро, намери моля те Митев и го заведи на къщата на брат ми. Да огледа, каквото ще гледа с архитектите си и да ми се обади, когато е готов с новия проект. И да е нещо по-така... разчупено, фонтанчета, розички.... айде, той знае. - отново остави слушалката.
Приближи се пак до прозореца. Изплуваха спомени от детството - бяха се надвесили с братчето си през капака на покрива и стреляха по минувачите с костилки от череши през хартиени тръбички. Генев тръсна глава за да прогони спомените, погледна си часовника и напусна офиса. Качи се на новия си "Гранд Чероки" и без да бърза потегли към дома, където го чакаше досадна компания.
Хела беше дете за което обокновено се казва "Не я знам как ще се оправя в живота.". У дома нямаше проблеми, защото не пречеше на никого. Седеше си в стаята и си четеше първо уроците, а след това вземаше някоя книга и не усещаше кога е дошло време за вечеря. Тогава майка и отваряше вратата на детската стая и щраквайки ключа на лампата я укоряваше:
- Стига си си бола очите! Защо не се разходиш малко на въздух?
Хела си знаеше защо. Беше скромно момиче и почти нямаше приятелки. Всички я подиграваха за луничките и и за оная досадна бемка от дясната страна на челото, която тя се опитваше да прикрие с косата си.
В училище също всичко беше наред. Така я хвалеха на родителските срещи, че родителите и си тръгваха от там с погледи малко над хоризонталната линия и с усмивка казваща "Вижте ни колко сме велики! Какво дете сме отгледали!".
Но за Хела далеч не всичко беше наред. Чувстваше се самотна. Нямаше брат с който да се скара, нито сестра с която да споделя от време на време, когато много и примъчнее. Баща и се интересуваше само от съдържанието на ученическия бележник, а майка и ако случайно решеше да отдели време за нея, то беше само за да я напътства и да и обясни колко разумна е била тя на нейната възраст. Хела я изслушваше търпеливо и уважително, така както се полага на една майка, но когато тирадите приключваха и самата тя искаше да каже нещо, майка и ставаше от любимия си фотьойли предупреждавайки я да си ляга на време се отправяше към спалнята.
На седемнадесетия и рожден ден и подариха компютър. Нов-новеничък. И не каква да е марка, а АйБиЕм. Всеки на нейното място би се пръснал от гордост и нямаше да пропусне възможността да го покаже поне на всичките си съученици. Но не и Хела. В него тя видя не предмет, а приятел. Вече имаше с кого да си общува - сърдеше му се, когато увисне някоя програма или му говореше нежно, когато беше послушен. Домашните се видяха в чудо - току отваряха вратата за да видят с кого разговаря, а след това се поглеждаха многозначително.
И всичко щеше да стигне до тук, ако не беше “тоя пусти Интернет”, както по-късно го нарече майка и. С голямото си притеснение Хела странеше и от него. Докато един ден се престраши и реши да види какво толкова имаше там. А това, което намери не беше никак малко, нито безинтересно. С присъщата си схватливост тя се ориентира много бързо. Отначало си намираше разни теми, които и помагаха и допълваха уроците – учителите съвсем ахнаха и дори малко започнаха да се дразнят, когато по време на изпит тя им изсипваше информация която и те самите нямаха. После взе да намира и други интересни неща, но все заобикаляше това за което беше слушала толкова много от връстниците си – Чата. И как да не заобикаля? Нали и там беше пълно с хора, които не познава, а многото хора винаги я плашеха. И все пак един ден гледайки мигащия банер на един от чатовете, тя реши: “Какво пък? Нали и мен никой не ме познава! Пък и няма как да ми види бемката...”
Хела махаше след отпътуващия влак. Сълзи се стичаха по бузите и. Нейният приятел заминаваше за София, откъдето на следващата сутрин излиташе самолет за Мадрид. С Калин се запознаха в Мрежата. Беше много забавен младеж. Видяха се, когато Хела му поиска драйвер за сидито си, защото някакъв вирус се беше разшетал в любимия и домашен приятел. Тогава дори пиха кафе, защото тя сечувстваше малко длъжна за услугата. След това обаче това се повтори и потрети... Беше и приятно да се среща с момчето. Един ден го намери в тях треперещ и много нервен. Помисли си, че е болен, тогава той и призна. Беше наркоман и се опитваше да се освободи от зависимостта. Това за нея беше удар. Бяха се привързали вече един към друг и преминали границата на приятелството, стигнали до интимност. След като плака цяла нощ в леглото си, на другия ден тя отиде да му постави условието си – или тя или дрогата. Не знаеше, че това вече не зависи от него. Това беше следващият удар. Въпреки това тя беше решена на всичко за да се пребори за своя приятел. С присъщата си амбициозност, надмогнала всичките си притеснения тя се срещна и разговаря с кого ли не, изчете какво ли не и накрая отиде при Калин с решение на което не даваше да бъде възразявано.
И ето сега първият и единствен за нея мъж пътуваше за Испания, където трябваше да прекара следващата година в комуна, а тя вървеше под вечерното небе сама. Отново сама. След година и половина приятелство, сега тя осъзна, че е съвсем сама. Почти на деветнадесет, абитуриентка, но без приятели. Той беше целия и свят. Той беше единствения, който я разбираше. Той единствено изпълваше живота и с радост и я караше да си мечтае за онзи ден...
Сутринта се събуди отново с онова физическо неразположение и кашлица, които се бяха появили от доста време и на които тя не обръщаше никакво внимание. Тоя път обаче за да си ангажира мислите и хрумна да си организира нещо като медицински полуден. Тъпо, но поне нямаше да стои разревана и заключена в стаята си. Домашният и лекар след като я прослушва задълбочено и нищо не откри, реши да и пусне за всеки случай изследвания. Резултатите бяха готови след няколко часа. Когато ги видя, нещо не му хареса. Поиска пълни изследвания и процедурата трябваше да се повтори. Хела малко се притесни. Какво толкова имаше, та чак такива изследвания!
След три дни на боледуване по голямата си любов тя получи смразяващата новина – СПИН. Помисли, че сънува. Огледа се, видя сестрата, която стоеше до вратата почти готова да избяга, хваната за дръжката на бравата и вторачена в нея с грозноококорени очи, лекарят, хванал бюрото с две ръце, сякаш го пазеше от земетресение и разбра – не е сън. А и се искаше да е. Тръгна бавно към дома стаила някакво неясно озлобление, което постепенно приемаше образа на Калин. У дома отново се заключи и пак плака. Плака до сутринта. В един момент осъзна, че и е тежко от самотата.
Калин четеше писмото и не можеше да повярва. В съзнанието му изплуваха онези моменти в които беше вземал спринцовката от другия до него за да вкара бялата отрова във вените си и да я предаде на следващия. Проклинаше себе си, проклинаше лъжеприятелите си, които го бяха вкарали в тая мръсна игра със смъртта.
Хела лежеше върху белия чаршаф между белите рамки на леглото в бялата болнична стая. Беше съвсем сама.